Abstract

Настоящият труд може да се разглежда като преход от теоретико-методологическия фундамент на темата за ролята на човешката емоционалност в управлението към по-частнонаучните – предимно методически – подходи в тази област. Отчетени са, поне в общи линии, серия от изключително съществени открития за емоциите в няколко клона на психологията, в социологията и невронауката, които могат и трябва да бъдат инкорпорирани несамо в общото мислене за човека, но и в стратегиите, политиките и практиките по човешките ресурси, защото имат преки следствия за индивидуалното и груповото трудово поведение, за ефективното функциониране на организациите, за управлението на хора и управленския труд. Студията хвърля светлина върху истинското място и роля на емоционалността, която дълго време е била обект на подценяване или некоректна интерпретация от страна на немалко хуманитарни, икономически и управленски концепции, а всъщност е водещ елемент на човешкия капитал. Студията конкретизира и систематизира ролята и значението на човешката емоционалност за явленията и процесите, свързани с индивидуалното трудово поведение, мотивация и трудово представяне, с груповата динамика и организационното развитие, с оперативното и стратегическото управление на човешките ресурси. Извеждат се и се аргументират изводи и препоръки, чието инкорпориране в мисленето за служителя и отношенията в организационен контекст биха имали – пряко и индиректно – значимо влияние върху качеството на управленския труд и биха усъвършенствали голяма част от процесите, обуславящи ефективното функциониране на системата на човешките ресурси и на самата организационна структура.

Abstract

Organizational effectiveness, both overall and economic, is largely determined by the quality of management of the most important resource it employs, the Human Resource. While this is a universal truth, it becomes even an apparent truth in the context of modern societies and knowledge-based economies. There is a series of neuroscience achievements in the understanding of human emotionality, which are sinking in unnaturally slowly in the thinking of psychologists, and even more slowly and more unobtrusively in the interests and work of specialists in I/O Psychology, OB and economists. These fields (hence, people management practices) still host paradigms and attitudes typical of old times, whilst the concept of the organizational world and the human inside it continues to be unnaturally schematized, often enough, bluntly wrongly so.